Много хора ме питат с какво снимам, какви обективи използвам и какво бих препоръчал на човек, който днес започва с фотографията.
Истината е, че отговорът не е толкова прост.
Снимам професионално от 1999 година. Оттогава се издържам единствено с фотография – портретна фотография, семейна фотография, сватбена фотография и рекламна фотография.
За тези почти три десетилетия смених много фотоапарати, обективи и формати.
Но най-голямата промяна не беше техниката.
Беше самата фотография.
Когато всичко започваше с филм
Когато започнах, съществуваха само филмовата фотография и Polaroid.
Филм.
Проявяване.
Копиране върху фотохартия.
Негатив.
Диапозитив.
Заедно с баща ми възстановихме лабораторията на дядо ми. Работехме с увеличител Durst и обективи Rodenstock. Правехме както черно-бели, така и цветни копия. Разполагахме и с автоматична машина за проявяване на цветна фотохартия – мокър процес, от който накрая излизаха напълно готови снимки.
Всеки, който е виждал как изображението бавно се появява върху белия лист, знае за какво говоря.
Това беше фотография.
Филмите проявявахме на минилаб, а черно-бялата фотография правехме изцяло ръчно.
Успоредно с това възстановихме и студиото на дядо ми.
И до днес работя в него.
Фотоапаратите се сменят. Любовта към фотографията остава.
През годините съм снимал с какво ли не.
Навън най-често използвах Minolta и три фиксирани Rokkor обектива.
В студиото, когато проектът го позволяваше, снимах с Mamiya RZ67.
Понякога използвах и меховата камера на дядо ми. Не знам дори точния ѝ модел. Надписите почти са изтрити от времето. Форматът е 15×21 cm, с три Tessar обектива.
И…
Все още работи.
Дигиталната революция
След това дойде дигиталната фотография.
Първият ми цифров фотоапарат беше Olympus E-10.
За времето си беше мечта.
Когато знаех, че предстоят особено важни кадри, все още снимах и на 6×7 диапозитив.
По-късно Canon промени всичко.
Тогава направих нещо, което бих повторил и днес – купих най-достъпното тяло, но инвестирах в най-добрите обективи, които можех да си позволя.
След това преминах към Canon 5D – първата ми пълноформатна камера.
Днес работя с две Canon R5 и богат избор от обективи.
Любимите ми?
85 mm f/1.2
и
35 mm f/1.4
Почти не слизат от камерите ми.
А когато не работя?
Най-често снимам с телефон Samsung от среден клас.
И това ми е напълно достатъчно.
Какво всъщност се промени?
Днес всичко е дигитално.
Някак виртуално.
Държиш фотоапарат за няколко хиляди лева и великолепен обектив.
Но понякога имам чувството, че вече не се докосвам до фотографията по начина, по който беше преди.
Особено при черно-бялата фотография.
Там имаше магия.
Не защото техниката беше по-добра.
А защото процесът те караше да бъдеш по-бавен.
По-внимателен.
Всеки кадър струваше време.
Струваше мисъл.
И беше скъпо удоволствие.
Докато проявиш филма.
Докато направиш контактните копия.
Докато видиш снимките на дневна светлина и си отдъхнеш, че всичко е наред.
През цялото това време всъщност се учиш да виждаш.
След десетки, стотици и хиляди материални кадри започваш да усещаш светлината по различен начин.
Започваш да виждаш човека.
Не само лицето му.
Не казвам, че едното е по-добро
Напротив.
Имах щастието да живея и в двата свята.
Днешната техника е невероятна.
Проследяване на окото.
Високо ISO.
Огромен динамичен диапазон.
Скорост.
Двойна експонация.
Всичко е на съвсем друго ниво.
Но след снимането идва компютърът.
Часове обработка.
Безкрайни версии.
Нови програми.
Нови плъгини.
Нови алгоритми.
И в крайна сметка всички знаем едно.
Финалният резултат често вече няма много общо с действителността.
Не казвам, че това е лошо.
Просто фотографията постепенно се превърна повече в интерпретация, отколкото в документ.
Както всяко развитие, и това има своите предимства и недостатъци.
С какво снимам днес?
Ако някой очаква след всичко написано да кажа кой е най-добрият фотоапарат…
Ще го разочаровам.
Работя с Canon R5.
Да.
Но ако някой ме попита какъв фотоапарат да си купи, няма да започна от модела.
Ще започна с един въпрос.
Каква история искаш да разкажеш?
Защото добрата техника може да направи кадъра по-чист.
Но никога няма да го направи по-човешки.
Защо продължавам да снимам портрети
Днес основната ми работа е свързана с портретна фотография, семейни фотосесии и сватбена фотография.
Но въпреки всички промени в техниката, продължавам да вярвам в едно и също, в което вярвах и преди почти три десетилетия.
Добрата снимка започва много преди натискането на спусъка.
Започва с доверието.
С разговора.
С човека отсреща.
Особено портретът.
За мен той е най-честната фотография.
Не защото показва лицето.
А защото понякога успява да покаже човека зад него.
Всеки заслужава поне веднъж в живота си да бъде истински портретуван.
Не за социалните мрежи.
Не за профилната снимка.
А за себе си.
За децата си.
За хората, които един ден ще погледнат този портрет и ще разберат.
Фотографията остава
Видеото е по-пълноценно.
Движи се.
Разказва.
Има звук.
Въздейства чрез повече сетива.
Но рядко се връщаме към него след години.
Добрата фотография е различна.
Тя остава.
Можеш да я поставиш в рамка.
Да я подариш.
Да я предадеш на следващото поколение.
Да я намериш след петдесет години в стар албум.
И отново да те развълнува.
Ако е създадена от мислещ човек, с уважение към светлината, момента и историята, започва да живее собствен живот.
Понякога дори надживява автора си.
Затова и днес, след почти три десетилетия зад обектива, вярвам в едно.
Техниката ще продължи да се променя.
Фотоапаратите ще стават все по-добри.
Софтуерът ще прави все повече вместо нас.
Но добрата фотография ще остане същата.
Защото никога не е зависела единствено от техниката.
А от човека зад нея.
Затова вярвам, че добрата фотография остарява красиво.
