Този блог го създадохме с идеята да споделяме фотография, мисли и истории в кадри — най-вече такива, които са преминали през времето.
И ето, още преди да пуснем новия сайт, гледам интервю с Жени Калканджиева по темата за досиетата „Епстийн“…
и какво да видя — изненада.
На заден план стои позната фотография.
Да не казвам картина. 😉
Казвам „картина“, защото използвах технология, близка до маслената живопис — печат върху канава (текстил).
Преди повече от 20 години, във времената на филма и мокрите процеси, да представиш фотография на канава изглеждаше направо революционно.
Този портрет беше част от първата ми изложба.
А самият кадър — заснет с любимата ми Mamiya RZ67, на диапозитив 6×7.
Тогава нямахме дори достатъчно филм — по една ролка на човек, около 10 кадъра.
Ако нещо се обърка — много бързо стават по-малко… а понякога и 0 😄
После проявяване, сканиране, безкрайно чистене на прах и дефекти, за да изкараш максимална резолюция.
Днес всичко това става за секунди и един артист дори не се замисля.
Но тогава беше процес.
Време.
Решение.
Смелост.
И това е техническата част.
По-важната е друга.
Портретът, който ѝ подарих лично преди повече от 20 години.
От първата ми изложба.
Странно чувство —
репортажът е за едно време, едни досиета и кадри със скандално съдържание,
а на фона стои художествена фотография, създадена с любов и стремеж,
оцеляла през всички тези години.
Няма по-голямо признание за един фотограф от това
снимката му да остане в нечий дом десетилетия.
Да не се сменя.
Да не остарява.
Да стане част от живота.
20+ години по-късно този портрет още стои зад Жени —
жив, естествен, актуален.
Класика.
И точно затова съществува този блог —
за фотографиите, които времето не е обезцветило.
https://www.youtube.com/watch?v=YbQRObAYK3I
