В днешно време е изключително лесно да се превърнеш дори в Рамбо. Този колаж отне точно 5 минути на изкуствения интелект. И имам усещането, че живеем в измислен свят.
Хората не говорят това, което мислят. Снимките и образите около нас нямат почти нищо общо с естеството на природата. Жените често имат повече корекции, отколкото години образование. Мъжете сме пълни с хормони, татуировки и комплекси. Храната… за нея по-добре да не говорим – тайна е 😉
Водата – водата е памет. Но в този безпаметен свят няма място за вода.
Все по-рядко се срещат четящи хора. А в началото беше словото.
Движението – във всичките му форми – за младите все по-често изглежда срамно или неразбираемо.
Честността, скромността, благодарността, трудолюбието, благородството, жертвоготовността – все думи, които се срещат все по-рядко. И то най-вече в романите. За които някой трябва и да чете, разбира се.
В тази какофония от мисли на един фотограф – сред всички (защото днес всеки с телефон е и фотограф) се пита: Има ли изобщо смисъл? А отговорът е прост и ясен. Щом съм тук – значи смисъл има. Продължавам да правя това, което мога най-добре. И всичко ще си дойде на мястото. Или поне ще се намести. Дори и без мен 🙂 И не, нямам велико заключение. Просто споделям хвърчащите лястовици в главата си.
