Напоследък все по-често си мисля за абитуриентските балове.
Не защото ме дразнят. Напротив. Като фотограф дори има какво да харесам в тях. Красиви млади хора, емоции, очакване, мечти, хубави дрехи, светлини, усмивки. Истински празник за окото.
Но същевременно не мога да се отърся от усещането, че всяка година всичко става все по-пищно, по-показно и сякаш по-далеч от първоначалния смисъл.
Моят абитуриентски бал
Спомням си моя бал в средата на 90-те.
Родителите ми ме заведоха с личния Москвич. Нищо специално. Тогава обаче вече имаше съученици, които пристигаха с по-луксозни коли. Не на техните семейства, разбира се – все пак се познавахме много добре. Но времената се променяха и това ми направи впечатление.
Не защото съм завиждал. Напротив. Тогава беше съвсем нормално да си с автомобил от Източна Европа. Голф 2 и BMW “междинка” бяха нещо велико, почти недостижим символ на успеха за едно момче от онези години.
Аз лично исках да бъда с дънки и дънково яке с каракул. Май беше Rifle, не съм сигурен.
Майка ми обаче беше категорична:
– Бал без костюм няма!
А и парите бяха в нея.
Така се озовах с костюм от „Авис Рара“ – магазинът до Попа. Струваше ми се яко скъп и напълно безсмислен разход. Облякох го веднъж. След това го дадох на приятел за неговия бал.
Поне да има някаква полза от него. Аз не бих го сложил отново 🙂
Кога балът се превърна в спектакъл?
Днес, когато гледам колоните от скъпи автомобили, професионалните фотосесии, гримьори, стилисти, дронове и всичко останало, се питам кога точно балът се превърна в спектакъл.
От моето време до днес всичко сякаш се движи в геометрична прогресия.
Тази година снимах основно около жълтите павета в София. Наоколо фотографи, камери, рокли, костюми, модели. В един момент група чужденци ни спряха и попитаха дали има някакъв фестивал.
Честно казано, разбрах ги.
Вероятно никъде другаде не бяха виждали толкова много красиви млади хора и толкова много фотографи на едно място.
И тук идва парадоксът.
Като фотограф не мога да отрека, че ми харесва. Харесва ми, че младите хора изглеждат добре. Харесва ми, че има сцена за изява. Че поне за един ден се чувстват специални, красиви и уверени.
А и ние, фотографите, покрай всичко това успяваме да изпратим и нашите абитуриенти.
Но като родител на три деца неизбежно си задавам друг въпрос.
Не влагаме ли понякога повече мисъл, време и средства в една вечер, отколкото например в следващите десет години?
Защото истината е проста.
Дори да са завършили елитна гимназия или специален техникум с пълно отличие, истинската битка тепърва започва.
Ако пък образованието приключва дотук, тогава какво точно празнуваме толкова тържествено?
Понякога ми се струва, че празнуваме не постигнатото, а надеждата.
Надеждата на родителите.
Може би това е най-българското обяснение за целия феномен. Любовта на родителите към децата им е толкова голяма, че понякога става малко заслепяваща. Иска ни се да им подарим приказка, преди животът да ги срещне с реалността.
А животът след бала?
А реалността няма да ги пита с каква кола са пристигнали на бала.
Няма да ги пита колко е струвала роклята или костюмът.
Няма да ги пита колко лайка са събрали снимките им.
Ще ги пита какво могат.
Какво знаят.
Колко истински приятели ще застанат до тях в трудните моменти.
Дали и те самите ще застанат до своите братя, сестри и приятели, когато животът ги изпита.
Как се справят, когато стане трудно.
Как изграждат семейство.
Как носят отговорност за себе си и за близките си.
И най-вече – какво правят с онзи вътрешен глас, който всеки от нас носи в себе си.
Следват ли го?
Или постепенно започват да го мамят, за да угодят на собственото си его?
Най-ценните кадри рядко са най-шумните
Може би затова гледам на бала с едновременно възхищение и усмивка.
Красив е.
Понякога прекалено красив.
Но все пак е само една снимка.
А животът е целият албум след нея.
И както съм научил през годините зад фотоапарата, най-ценните кадри рядко са най-шумните.
Това е просто едно намигване от един леко остаряващ, но все още любопитен фотограф, който продължава да вярва, че зад всяка снимка стои история, а най-хубавите истории тепърва предстои да бъдат разказани…..
Сред снимките, които пазят най-много емоция за мен, са не само сватбите и портретите, но и моментите, в които едно семейство изпраща своето дете към следващия етап от живота му. Част от тези истории можете да откриете в галерията за семейна фотография.
